Вилата

[Нина Николаева]

[Нина Николаева]

Говореше толкова много, а в крайна сметка не казваше почти нищо. Не и нещата, които наистина я интересуваха. Вярваше, че и замазва очите, но репертоара му беше толкова изгладен, че си личеше колко добър актьор е. Отдавна се беше подразнила на игричките му, но и доста бързо осъзна, че с думи няма да стигнат до никъде. Искаше опасност? Точно това можеше да му даде.
- Защо не отговаряш на въпросите му? – попита го Нина, макар да не бе получила отговор на предишните.
Той може би си мислеше, че е задоволил любопитството й, но малката се радваше на далеч по-изчерпателни отговори. Не я интересуваше какво прави в театрите и с възрастните дами. Искаше да знае какво възнамерява да прави с нея. Можеше да се заяде с охраната й или с който и да е друг мъж в целия театър, за да получи така желания пердах. Но не! Искаше да си играе с нея и предпочиташе да я държи в невидение. Нещата бързо щяха да се променят!
Колата изведнъж спря и Николаева се изненада. Все пак изчака търпеливо на мястото си, докато шофьора не отвори вратата, помагайки й да слезе. Бяха пристигнали изключително бързо, но нищо не им пречеше да продължат разговора си вътре. Затова изчака Антон да я последва и двамата влязоха, последвани от момчетата. Беше прекалено рано, за да остава насаме с него.
- Запалете камината – нареди тя, щом застана пред нея – Мисля, че нещо за пиене ще помогне, докато се стопли. Какво искаш?
Докато чакаше отговора му, се приближи до секцията и извади бутилка вино. Огледа я внимателно, все още размишлявайки над нея, но после поседна към скъпото уиски. Замисли се за секунда и отново го погледна.
- Мисля, че това ще ни сгрее по-добре – предложи тя и разклати бутилката пред лицето му.

[Антон Черкаски]

Вдигнах рамене, запазвайки усмивката си. Добре, лекичко я отклонявах, щеше да е по-интересно ако успеех да я изкарам от равновесие. А и щеше да е далеч по-добре, ако продължаваше по пътя си, без да пострадаме.
- Нищо няма за казване. Просто си изградих определен начин на живот, по възможност с повече екстремни интереси. И да си го кажа направо - ще ми е далеч по-приятно, ако подобно забавление идва от вас, от колкото от някой случаен мъжага, с когото да се сбия. Просто по начина по който спря онова момче от това да ме наръга... знаех, че нещо друго се крие зад теб. И не е случайно някой да пие водка в парка а на следващата вечер - да седи на постановка на "Цимбелин".
Беше почти вярно, тя наистина ми правеше впечатление. Когато слязохме и всичко беше учудващо тихо - слязохме, влязохме и почти нямаше начин да огледам къщата или квартала където се намира. Огледах се, но не видях светлини, дали не бяхме извън Москва? Доста бързо бяхме се движили ако беше вярно. Освен ако двора просто не беше по-широк.
Веднъж вътре, тя веднага заговори на традиционния руски език - дали искам нещо за пиене. Поклоних се лекичко и кимнах.
- За мен ще е чест. НО не бива да пия много, знаеш колко лошо ми се отразява...

[Нина Николаева]

Беше му прекалено рано, за да се изправи срещу нея, а и няколко чаши добър алкохол нямаше да са му излишни. Затова Нина наля стабилно количество и за двамата, докато Димитрий се занимаваше с камината. Справи се изключително бързо, след което се присъедини към колегата си в коридора и двамата най-накрая останаха сами. Е … не съвсем, но определено бяха по-усамотени отколкото в колата.
- Мисля, че ще се справиш с малко уиски – отговори Николаева и настоятелно пухна чашата в ръката му – Освен, ако не искаш да ме обидиш?
Не чу възражения, затова се усмихна миличко, докосна чашата му със своята и отпи една голяма глътка. Облиза доволно устни, като се излегна на кушетката и продължи да наблюдава госта си.
- Коя е любимата ти пиеса? – попита най-накрая, очаквайки да го хване в поредната лъжа – Защо не ми покажеш колко добър актьор си?
Както споменахме по-рано, щеше да му даде възможност да застане зад думите си, но никой не знаеше какво ще последва, ако Антон не се справеше достатъчно убедително.

[Антон Черкаски]

Стиснах чашата притеснено. Някога поглеждали ли сте в огледалото и да си кажете - "Виж сега, ти си много добър келнер, работил си това години на ред. Може да те блъсне камион и да изхвърчиш като тапа от бутилка и пак да се приземиш на земята на крака, без да разлееш чашите си. Но сега клиентката ти иска да построиш къща от клечки за зъби." Сериозно, никъде в цялата си кариера не се беше случвало подобно нещо. Фьодър Востриков, един от колегите ми, беше специализирал в това да играе артисти. Беше учил в консерваторията в Петербург, беше пял в Московската опера и знаеше всяка роля в Хамлет от край до край, едва ли не можеше да направи тричасовата постановка от Шекспир като монолог, и то почти без да се запъва. Аз? Аз играех бохемът, бях обикновено зариван с пари и трябваше да купя информацията, която ми трябваше или да подкупя някого, за да намеря къде е. Слава богу обаче, имаше нещо, което можех да правя по-добре от всеки друг - да импровизирам.
- Аз лично харесвам Юлий Цезар на Шекспир. Много натоварена смислово творба, в нея няма образ, който бих се опитал да пренебрегна.
Поставих ръка на гърдите си под папионката, и подхванах сериозно:
- Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Докога ще бъдем играчка на твоята беснота? До къде ще стигне необузданата ти дързост? Нищо ли не е за тебе това, че палатът е окръжен нощя с въоръжена стража, нито това, че градът е във военно положение, че жителите му са изпоплашени и всичките добри граждани търчат на защита на отечеството, нито това, че сенатът се събира в най-безопасно място?

[Нина Николаева]

Не можа да скрие изненадата от избора му. Когато станеше въпрос за Шекспир, Нина винаги беше заинтересована, но за Цезар … нещата бяха много по-сериозни. Той беше като бог в очите й. Един от най-великите главнокомандващи на всички времена и определено мъж, какъвто искаше да има до себе си. Брут беше последното нещо, което очакваше, така че може би бе ясно, защо се намръщи така недоволно, когато Антон започна да го цитира.
- Димитрий! – провикна се малката, като прекъсна постановката. Охранителя веднага влезе в стаята и я погледна въпросително – Скъпият ми гост си избра погрешна роля. Моля те, покажи му какво се случва, когато не съм доволна.
Момчето не изчака повече и веднага се обърна към мъжа, стоварвайки десницата си някъде дълбоко в корема му. Антон се приви от болка, може би и от изненада, чашата му се разби в земята, но тогава последва нов удар, който беше поет от гърба му. Николаева обаче не остави нещата да продължат дълго. Още преди третият замах, тя вдигна ръка и спря служителя си, като се загледа недоволно в госта.
- Очевидно не съм особено впечатлена от актьорските ти умения – или по-скоро от избора му на герой, но не възнамеряваше да му показва, че всичко беше въпрос на каприз – Защо не ми покажеш някой от другите си хобита? – и сигурно знаеше за кое точно говори, но предпочете да му го каже направо – ХАЙДЕ! – изкрещя жадна за кръв – Удари го! Сигурна съм, че вече го искаш – една лукава усмивка се появи на лицето й – Удари го, Тони! Заслужава да му го върнеш …

[Антон Черкаски]

Нищо, поне си заслужаваше да пробваме. Обучението в казармата казваше две неща - бъди камък, или бъди вода. Нашият наставник, Бушков, мъж с толкова дълбоки бръчки, че белезите от осколка в лицето  почти не личаха. Той казваше, че или трябва да имаш мускули, които могат да поемат или да можеш да се възстановяваш бързо.
Свлякох се покорно, съзнавайки, че опасността от това да разкрия тренировките си и обучението си, беше значително по-груба. Дмитрий изглежда следваше примера на предишни подобни случаи, той изобщо не си игра. Не ритна отдолу нагоре, както правеха нормално хората, като футболистите. Той вдигна крака и го стовари където бях. Аз се плъзнах под него и рязко замахнах с лакът към коляното му. Нанесеният изневиделица финт, беше напълно достатъчен за Дима. Момчето беше грамадно, беше бил хора от всякакъв вид и предимно смяташе, че е като да тупаш чувал.
Подвитият крак предаде стопанина си. Аз не губих време и се изправих рязко. Олюлявайки се Дима ме погледна стреснато, сякаш ме питаше, защо правя така и честно ли е. Аз изобщо не си губих времето и ритна рязко нагоре. Прегънах коляно за миг, което го накара да се присвие. Лъжливия ритник ми помогна го накарам да се наведе, смятайки, че ще го ритна в топките. Вместо това изправих крак и върха на лъскавата ми лачена обувка се заби под челюстта на младежа и го изстреля назад, с тихо гъгнене, когато езика му беше смазан между обувката ми и небцето му.
- Или нищо не четеш по лицата на присъстващите тука? Не видиш ли, че са открити намеренията ти, че съзаклятието е заобиколено тука със свидетели, оковано от всякъде? Мислиш ли, че не знаем какво си правил в последните две нощи, де, с кого и за какво си се съвещавал?
Продължих да нареждам, отмятайки Димко назад и завъртайки се фалцово към нея. Забих орлов поглед в нея и се ухилих хищно:
- О, времена... - прошепнах заплашително и пристъпих към нея, - О, нрави...
Пристъпих леко и с почти танцова стъпка, а очите ми пламнаха заплашително, беше право пред мен. Можех да я унищожа с един бърз удар в гърлото и да приключа работата си:
- Всичките тия злодейски кроежи, Сенатът ги знае, консулът ги вижда и Катилина е още жив! Жив е! Що казвам? Явява се в сената, взима участие в съвещанията за обществените работи, и в ума си избира и определя измежду нас жертви за своята злоба.
Протегнах ръка напред и... погалих бузата ѝ нежно, на крачка от нея.

[Нина Николаева]

Най-накрая я изненада приятно.
Нина се надигна леко от креслото, като следеше и двамата с неприкрит интерес. Антон определено играеше по-добре тази игра, отколкото пиесата си, но очевидно не беше готов да приключи и с нея. Това някак си успя да я развесели и щом остави чашата си на масата, малката започна да ръкопляска и да се смее. Ето това беше представление, което заслужаваше вниманието й.
- Така ми харесваш повече – призна тя, като го остави да се доближи.
Очите му я хипнотизираха и не можеше да спре да ги гледа. Усмихна му се лекичко, като очакваше да я докосне, но Димитрий бързо се намеси. Осъзнал се от последните няколко удара, момчето хвана госта за сакото и грубо го хвърли назад. Все пак не му беше за пръв път да пази Николаева и за щастие, не се предаваше толкова лесно. Интереса на нашето момиче все още не беше задоволен.
Охранителя подходи малко по-агресивно със спаринг партньора си, като започна да нанася по-тежки удари и да се отбранява по-добре, но Антон все още имаше своите шансове. Нина, разбира се, нямаше да остави така нещата. Винаги можеше да повика и другия, който все още се преструваше, че не чува нищо. Но всичко с времето си.
- Ваня, трябваше да донесеш един чаршаф – подхвърли шеговито тя, представяйки си как гостът й се бие в тога. Определено щеше да отива на героя му.

[Антон Черкаски]

Повече отстъпих назад, но се постарах да използвам силата на нападателя си, за да се отдалеча от него. Спрях и вдигнах театрално юмруци пред лицето си и вдигнах брадичка, както правеха по старите плакати за боксови мачове. Не исках да се бия с толкова грамаден мъж, след като го бях напердашил изневиделица, а след това бях пипал момичето което пази. За моя изненада, той не се хвана на въдицата. Предизвиквах го, а той не ме нападна разярен. Беше професионален бияч, от онези които трошат колене и осакатяват. Това го правеше по-труден. Аз се заех да се пуйча около него и леко пружинирах на стъпалата си. В главата ми неволно се въртеше спомена за един американски филм за Шерлок Холмс, където той се боксираше. Май беше с онзи ето правеше филми за супер герой за Дисни, не помнех много хубаво...
Скочих напред и размених с него няколко удара. Юмруците ни срещнаха ръцете ни. Аз бях прекалено близо до него, за да ме прасне по-силно, нямаше място да замахне. Плъзнах се на едно коляно под него и изстрелях юмрука си като на пружина и нанесох удар някъде в корема. Беше минало времето да си играя на шикалки. Трябваше да махна Дима от пътя си, дори ако се наложи да мина през...
За моя изненада, той ме пипна за раменете и ме вдигна като играчка, след това ме запокити през стаята. С изненадан вид и вик се пльоснах на пода. Скочих отново и без да се замисля скочих обратно, но го подминах и го подсякох отново, но той не залитна. Но аз разчитах на това, че той се е научил и няма да загуби равновесие както преди. Вместо това отстъпих лъжливо и скочих отново към него, обсипвайки вдигнатите му ръце с бързи слаби удари. Той замахна тежко да ми пръсне главата, аз се гмурнах под удара и ударих нагоре към врата му. Юмрукът ми потъна в дебелия врата и накара главата му да се отметне назад. Плъзнах се странично, докато рамото ми не докосна гърдите му. Вдигнах ръка. Хванах китката си ръгнах с лакът бързо в стомаха. Той ме сграбчи с ръце и ме притисна, но това няма значение. Мечешката му прегръдка не можеше да ме спре да набивах слънчевия му сплит, докато не чуя да издиша тежко с миризма на цигари "Наша марка". Разтворих ръцете ми и стиснах ръцете му над лактите, сякаш исках да го прегръщам. Дръпнах го към себе си забих коляното си в свещеното му място. Това или беше завършващия ми удар или щеше да го забави достатъчно, че да се понафукам още малко.
- А ний, които имаме силата в ръцете си, мислим, че сме изпълнили всичките си длъжности към отечеството, като сме защитили своя живот от беснотата и злобата на Катилина. Отдавна трябваше, о Катилина, да те повлекат на наказание по заповед на консула и да претърпиш смъртта, която готвиш за всичките.
Последния въпрос беше по-скоро към Нина, защото я погледнах през рамо и наместих папионката си

[Нина Николаева]

Започна да й харесва вниманието, което получаваше от него. Беше й достатъчно забавно да ги гледа как се боричкат, но не можеше да отрече, че поддържането на представлението я забавляваше много повече. Нина не спираше да се смее, докато Антон й рецитираше, а това сякаш ядосваше Димиртрий още повече. Но щом видя кръвта, която се стече от веждата на госта й, малката подскочи ядосано.
- КАЗАХ ТИ НЕЩО ЗА ЛИЦЕТО МУ! – кресна ядосано тя, но въпреки мълчанието си, момчето й хвърли злобен поглед. Е … не можеше да очаква от него да не се защитава, така че може би беше време да се примири – Достатъчно! Остави ни сами.
Стана от кушетката, като се приближи към госта си и му се усмихна сладко. Даде му собствената си чаша, в която все още имаше малко алкохол, но все пак беше по-добре от неговата, която бе навсякъде по пода. Николаева обаче бе привлечена от нещо съвсем различно, затова веднага щом ръката й се освободи, нежните й пръстчета се озоваха върху аленият отвор на лицето му.
- Боли ли те? – попита уж загрижено тя, но вместо да го успокои, заби пръст в раната, провокирайки неизвестни действия.

[Антон Черкаски]

Поех Шварценегерския път в разговора и с грухтене подминах Димка. Момчето определено щеше да запомни това и да ми го върне. Може би трябваше да му пратя бутилка след това за да се успокои. Или дори пари. Или да го очистя от сметките си и да хвърля вината на Белов. Което само по себе беше вярно, макар да не си струваше усилията.
Заех се да си наливам питие, пренебрегвайки домакинката. Бях стигнал до бара след последното подмятане от телохранителя, така че просто се заех да се снабдявам с ново питие. Ако си налеех аз щях и да съм сигурен, че няма да ми сипят нещо. Освен ако не бяха отровили самата чаша или самата бутилка, но Нина вече пиеше от нея, а едва ли я бяха оставили да си играе на шикалки. След битката се чувствах доста по-разгорещен и можех със чиста съвест да заявя, че се чувствах едва ли не в отлична форма, в рамките на разумното. Подсмихнах се доволно и се върнах на мястото си. Лицето ми сигурно се беше позачервило и щях да кървя още малко, но аз само демонстративно близах палец и обърсах веждата си. До колкото можех да преценя по докосването и болката, нямаше да има нужда от шиене. Аз се настаних удобно обратно на мястото си и се разперих като победител.
- Е, не мога да отрека, че не беше интересно - подхвърлих спокойно, - Никога не съм рецитирал речта на Цицерон, докато съм се биел с телохранител, за да забавлявам дама.
Първо ще уточня две неща - Речта на Цицерон беше от Юлий Цезар, но това не значеше, че съм се учил. Не знам как си спомних за нея, но мисля, че беше заради гимназията. Второ - подозирах, че Нина ще загуби интерес към мен съвсем скоро, освен ако не я притеснях с това, че беше стигнала до лимита на търпението си да доминирам в стаята повече от нея за последните шест минути.
- Макар че вашата компания ми е далеч по-приятна, госпожице.

[Нина Николаева]

- Цицерон? – възкликна тя искрено изненадана и чак се засрами, че бе допуснала подобна грешна – Мислех, че цитираш Брут … - малко неловко, имайки се на предвид, че точно заради това накара Димитрий да го набие – Както и да е! Хареса ми.
Заяви го така, сякаш трябва да се подготви за следващия път, когато реши отново да се натрапи в личното й пространство. Не изпитваше кой знае какви угризения, а и все пак се водеше по неговите „хобита“, така че нямаше да приеме оплакване от негова страна. И все пак Антон се държеше мъжки, без да се оплаче нито веднъж, че дори успя да й направи комплимент, което я тласна да се настани право в скута му.
- И с какво съм ти толкова … „приятна“ – попита закачливо Нина, докато крадеше чашата му.
Уви ръчичката си около врата му, като отпи солидна глътка. Дългото й краче се прехвърли върху другото, без да откъсва сладкото си дупе от слабините му. Очевидно боят им бе успял да разгорещи и нея, а може би отчасти беше виновно уискито, което така леко вървеше между устните й. Даже бузките й се бяха зачервили отново, а в стаята започваше да става изключително топло, благодарение на камината.

[Антон Черкаски]

Вдигнах вежди доволен, че най-после пропуках защитата ѝ. Щеше да е нещо като мини отмъщение за дето ми пипаше по веждата. Сериозно се замислих дали нямаше да се наложи да съкратя срока на договора. Белов искаше от мен да разцепя семейството, но ако просто сега извиех врата ѝ и приключех това веднъж за винаги, щеше да е далеч по-приятно. Е, нямаше да успея да изцедя толкова пари от Белов, колкото ми с искаше, но си струваше.
- Е, Брут не е бил много по приказките. По-скоро е бил мъж на действието.
Придадох си замечтан вид и я погледнах.
- А що се отнася до симпатията между нас, мога да кажа само едно - вие поне не ме биете. Не отричам, че е забавно да се посбиеш с някого, но не винаги, дори бих казал, че се изисква конкретен човек и начин за да е забавна битката с него.
Отрих леко нокти в ревера на посмачкания смокинг.
- А сега смятам, че няма да е лошо и аз да попитам - защо се обърнахте към мен и ме доведохте тук, другарко Николаева? Да не би да смятате, че докато не ме видите да се боксирам, докато трескам монолози, които се учат в гимназията, вечерта ви няма да е пълна? Или смятате, че да ме пердаши охраната ви е по-интересно от постановка в Балшой Театър?

[Нина Николаева]

Нина можеше да изреди безброй причини, поради които го беше довела тук, но защо й беше нужно да му се обяснява, след като той й беше дал най-голямата причина да се съмнява в него – името й. В крайна сметка това въобще не я изненада. Още от началото беше сигурна, че нещо опасно можеше да се случи и точно заради това бяха тук. Малката беше като радар за бедствия и толкова много обичаше да е в центъра им.
- Нека кажем, че аз също не съм по приказките – отряза го тя моментално, макар и това да беше най-голямата лъжа, изричана някога. Нина обожаваше да говори и говори – Защо вместо това ти не ми споделиш как научи името ми и моля те, не използвай театъра като извинение! Служителите там са изключително компетентни и ще се огорча много, ако ми се наложи да ги сменят.
Една широка усмивка се появи на лицето й, сякаш въобще не беше заплашила една шепа народ. Но каквото и да й отговореше, виновния щеше да понесе наказанието си, а ако никой не излезеше виновен, то защо не всички да го отнесат? В крайна сметка правосъдие трябваше да има, а и на Николаева й доставяше удоволствие да се разпорежда с хората.
За сега обаче запази доброто си държание и остана послушно седнала в скута на Антон.

[Антон Черкаски]

Ухилих се и подхвърлих спокойно, сякаш вече го знаех.
- Не е нужно да питам никого в театъра. Казах ти, отидох да гледам представлението и ми беше приятно да те видя там.
Естествено, нямаше да изтреса с целия си акъл, че го знам от Белов. Щеше да е като да си подпиша смъртната присъда. Но можех да кажа нещо достатъчно достоверно.
- Първо - ти си доста известна. Да намеря името ти беше лесно, като просто те проследих. Признавам, звучи адски тъпо. Но бях любопитен, питах тук и там и се оказа, че си момиче с доста широка аудитория от почитатели и интереси. Барове, клубове, дискотеки... имаш много приятели и някой от тях са си доста... застрашителни.
Беше вярно. Естествено - кой щеше да седне да се занимава с нея. Но ексцентричния тип, който представях щеше да е достатъчно нахален и самоуверен, че да се завре в подобни проблеми. Вдигнах рамене и се подсмихнах.
- Знам, звучи като ненормална ученичка, която следи филмов звезда. Но сериозно - изглеждам ли ти толкова нормален, че да не се поинтересувам от момиче, което пипва момче с нож в ръката и му казва да си наляга парцалите? Това си е рядко срещано зрелище дори в Русия. Струваше си малко да ... сталкна.
Ухилих се отново и я погледнах лукаво. Можеше да го приеме като комплимент и да се поусмихне. А можеше да сметне, че съм безобиден ненормалник с мания и само да ме изгони. И в двата случая, вече я бях разгледал и нищо повече не можех да направя за момента.

[Sponsored content]