.:So Cold Home:.

[Daria]

Daria Greys // 17 // ordinary people // fc: Michelle Trachtenberg

Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Всяка една секунда се забиваше в съзнанието й. Малка игличка оставяща своята малка дупчица. Един и същ такт повтарящ се непрекъснато, способен да те влуди. За човек свикнал с музиката това е възможно най-лошото наказание. Еднообразно тиктакане на две стрелки. Истински кошмар.
Накрая просто отвори рязко очи и стана възможно най-бързо от леглото. Не можеше да заспи! Просто не можеше и нищо нямаше да й помогне. Можеше да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Не и в тази тъмна, студена стая. Тя мразеше стаята си. Нямаше значение, че тук бе израснала, тя просто ненавиждаше тази стая. Беше някак си празна. Нямаше звучене. За да разбереше, дали нещо е стойностно, малката Дари се опитваше да го изсвири. Всеки предмет за нея представляваше сбор от ноти разсипани навсякъде, чакащи да бъдат подредени. Музиката бе език. Кодиран език способен да изкаже много повече от колкото обикновените думи могат. За нея това бе не просто хоби, а начин на живот.
Обу меките пантофки и изтича в музикалната зала. Ето това бе нейната стая. На нея не й трябваше нощно шкафче, нито легло, нито дори лъскав надпис на вратата, за да се почувства в свой води. Единственото необходимо бе пияното и петолинието. Нищо не можеше да се сравни с усещането на клавишите под пръстите ти, с нежната мелодия, която гали слуха ти.
- Госпожице Грейс?  - попита я с плътен глас иконома. Целта й беше да се изплъзне незабелязано, но за жалост жалкия й опит се провали. Детските й очички се обърнаха към мъжа и виновна усмивка се изписа на лицето й. Побърза да измисли нещо с което би й се разминало наказанието, че все още не си е легнала, но преди дори и да е включила въображението си забеляза необичайно сериозната физиономия на иконома. Никога не бе такъв. Нито един от тях не бе. Гувернантката й, иконома, прислугата - всички те бяха винаги усмихнати и се радваха на малкото момиченце. Родителите й никога не бяха вкъщи за дълго. Баща й имаше собствена корпорация и винаги трябваше да пътува до някъде, а майка й бе модел. Вечно бе на ревюта и пътуваше из света. Разбира се, идваха си от време на време. Например почивните дни. Това бе времето в което семейство Грейс наистина бе семейство.Може би заради тази причина и чувстваше прислугата толкова близка. Чувстваше всички тях като част от семейството и ги познаваше толкова добре, както и те нея. Сега определено тревожеше нещо възрастния мъж пред нея.
- Какво има, Ханс? - с детското си гласче попита загрижено момиченцето. Иконома й хвърли съжалителен поглед и си позволи да я прегърне, а след това промърмори.
- О, миличка. Толкова съжалявам. - детето не можеше да разбере за какво говори. Защо се държеше така с нея? Какво беше станало. Когато Ханс се отдели от нея той въздъхна и поде.
- Майка ви, малка милейди. Самолета с който е пътувала е претърпял техническа повреда и се е разбил по пътя за Амстердам. Търсят оцелели. - съжаляваха я. До сега не го бяха правили и определено не й харесваше. Не можеше да осъзнае какво точно ставаше. Всичко бе каша в главата й. Микс от различни ноти и мисли. Не можеше да различи, кое бяха мислите й и кое бяха нотите. Главата започваше да я боли. Трябваше да ги запише. Трябваше да освободи главата си от всичките тези безразборно разсипани ноти. Затича се по коридора към залата за упражнения. Чу Ханс, че бе тръгнал да казва нещо, но тя не можеше да се съсредоточи до толкова, че да го чуе. Всичко, което искаше в момента бе подострен молив, нотен лист и пиано.
Влезе с гръм и трясък в стаята. Очите й започнаха да сълзят. Нямаше време да плаче. Нямаше време да изтрие сълзите си. Вдигна капака на пияното и се спря за момент. Не знаеше от къде да започне. Всичко беше истинска каша. Кое бе началото и кое края. Взе нотния лист и записа ключа сол в началото, а след това започна да изрежда нотите сякаш виждаше точните им места на петолинието. Очите й се бяха премрежили от сълзите и почти не виждаше нищо, но продължаваше да пише. Нямаше представа каква мелодия ще излезе от всичките тези нахвърлени на бързо ноти, нито дори дали ще има смисъл.
След това постави нотния лист на поставката пред себе си и постави нежно ръце върху клавишите. Първоначално несигурна започна да изпълнява нота по нота да изпълнява написаното. Постепенно нотите придобиха мелодия в главата й и дори не й бе нужно да гледа нотния лист, защото знаеше какво следва. Как трябваше да звучи загубата й. Празнотата в сърцето й. Може да не бе перфектната майка, но й бе майка. Чувстваше загубата й дълбоко в себе си. Пропаст от където идваше цялата тази мелодия. Излизаше като сребриста нишка и се завихряше в съзнанието й.
Беше се захласнала толкова много в това, което правеше, че не бе осъзнала кога гувернантката се бе озовала до нея и я притискаше силно в прегръдките си, а тя плачеше. Кристално ясно виждаше всичко. Нея вече я нямаше и никога повече нямаше да се върне. Разбира се, имаше малкия шанс да е оцеляла, но защо бе той. Кой би преживял подобно нещо.

***

Чувстваше имението празно. Студено. От както бе загубила майка си преди години единственото нещо, което правеше бе да свири. Да композира. Не се вглъби в скръбта. Все още ѝ беше мъчно, все още имаше вечери в които плачеше, но знаеше, че няма какво да направи. Беше се примирила да живее с идеята, че я няма. Времето лекува. Или поне при нея подейства.
Баща ѝ! Това бе съвсем друг случай. Не можеше да живее без жена си. Пропи се. Започна да стой повече време вкъщи и за голямо съжаление на Дария стана прекалено агресивен човек и често си изкарваше гнева върху малкото момиченце, малтретирайки я. Обвиняваше всеки и всичко за смъртта на жена си. Най-много вина според него носеше дъщеря му. Отношенията помежду им станаха хладни и отдалечени. Приемаше го като съквартирант, който живее в другия край на имението. Беше им нужно да се засичат само на закуска и на вечеря. През другото време той вършеше своята работа, най-често пиейки алкохол, а тя нейната - музиката.
Постепенно паричните им възможности се стопиха и се наложи уволняването на половината прислуга. Останаха няколко готвачки и една възрастна дама отговаряща за прането и почистването на цялото имение. Домът на момиченцето стана толкова неприветлив и изпълнен с вледеняващ студ, че се случваше да прекарва дни в музикалната стая, като излизаше само за училище.
Знаеше, че това семейство никога нямаше да бъде същото.

ПП: Може ли да смените името ми на: Daria

[Sophia Belova]

Добре дошла и приятно прекарване. Ей сега сменям