You'll never know the murderer sitting next to you...

[Elena Azarov.]

Косата й все още носеше шоколадовия си, естествен цвят. Сините очи, които всъщност бяха сиви, отразяваха околния свят, ала всъщност бяха празни и замъглени. Полета бе кратък, ала й се стори като цяла вечност. Книгата в ръцете й вече бе намокрена от няколко сълзи, изпуснати от очите й. Една от стюардесите минаваше да каже на всички да се подготвят за кацане, а друга го обявяваше по говорителите. Докато си поеме въздух, самолета се приземи твърдо върху пистата.
Катерина я очакваше, треперейки, с табела в ръцете, на която пишеше „Азаров, довлечи си задника тук, веднага!“. Смеейки се, двете девойки се прегърнаха дълго и задушаващо. Бяха като двете лице на монета, едното няма смисъл без другото. Бяха като сестри, макар и от различни родители.
Месец по-късно нещата изглеждаха сравнително по-добре. Катерина знаеше добре, как да разсее Елена. Двете живееха диво и незабравимо. Докато наистина не се случи нещо...незабравимо.
Бе около 23:30, когато Елена чу че Катя си идва.Чу я да говори с някого, за това и не се показа. Бе имала тежък ден, особено след като бе чула за серийния убиец, който нападаше момичета, за това реши че е най-добре да си легне. След около 20 минути, тъкмо се бе унесла, чу силен удар. Катя изпищя. Чу крясъци, викове, трупот...и после тишина. Всичко се бе развило за секунди, а единственото което Елена успя да стори е да гледа в тъмното. Приятелката й бе убита, нелепо. Трепереща се сви в ъгъла, а убиеца най-хладнокръвно си тръгна. Когато бе сигурна,че го няма, тя слезе с треперещи ръце. Полицията вече идваше към къщата. Докосна приятелката си по бузата и сълзите й капеха тежко. Трепереше, бе изпаднала в ужас. Не успя да й помогне и се чувстваше изключително ужасно. Чувстваше се виновна.
-Има ли къде да останеш тази нощ?- гласът на полицая я извади от ужаса.
-Аз...мисля, че да.-излъга го. Нямаше идея къде да отиде. Чувстваше се изгубена. Приятелката й бе изнесена на носилка, в един от онези черни чували. По дрехите й още имаше кръв.Качи се бързо до стаята си, напълни раницата си с най-близките дрехи, които откри и излезе от къщата, оставайки разследващите да си вършат работата.
Докато вървеше спокойно, в един момент тичаше. Спря пред адреса, който търсеше и стоя дълго време загледана в стълбите, които водеха до вратата. Едно...две...вратата стоеше мрачно пред нея. С трепереща ръка почука с чукчето на вратата. Секунда,две...нищо. Повтори действието, докато отвътре не се чу „Идвам, идвам!“ и сънено мърморене. Вратата се отвори тежко и преднея застана единсвеният човек, който можеше да й помогне в този момент.

[the judge.]

Лежеше.
Размишляваше в собственото си легло. Над случилото се през изминалия ден, седмица и дори месец. Търсеше решения на заплетените въпроси, които го обгръщаха. Гатанки без отговори. Беше негов дълг да ги открие. Това очакваше всеки обикновен човек, на който му бе омръзнало да бъде правен на глупак от елита на тази държава. Руският народ разчиташе на един чужденец да му помогне, а можеше ли това да се случи? Не знаеше. В началото бе пристигнал с решителност, която не можеха да му отнемат. С времето се беше вкопчил в идеята да постигне нещо значимо и с времето започна да му върви. Но не бе достатъчно. Големите мафиоти бяха на свобода и успяваха да се измъкнат от капаните му. Играеше на котка и мишка с тях. Изнервяше ги. Знаеше, че са готови да го убият във всеки един момент, но не го правеха. В противен случай щяха да загубят много повече. И Едгар знаеше за силата, с която разполагаше. Щеше да я използва по най-добрия начин. За всичко това му трябваше време. Имаше ли такова? Надяваше се, защото тепърва започваше и нямаше да се откаже за нищо на света. Не можеше да губи. Отказваше да го прави. Накрая щеше да спечели войната. Каквото и да му костваше. Можеше да преглътне всяка загуба, защото нямаше какво да губи. Беше сам срещу всички. Болката не го плашеше. Не бе хлапак, който да вярва в щастливия край. Но знаеше, че има справедлив такъв.
Унесе се в неспокоен сън. Виждаше различни лица. Познати и непознати. Говореха му, но не ги чуваше. Не ги разбираше, а и не искаше. Беше машина за раздаване на присъди. Справедлив и строг, но сякаш без сърце. В далечината чу плач и си пое дъх. Извърна се с гръб и притвори очи.
Чу тропането на външната си врата. Не очакваше никой. Отвори очи и извърна глава, за да види часа. Беше твърде късно за посещения, но гостът не се отказваше. Кой ли бе? Едгар си пое въздух и се изправи бавно на крака. Взе халата си от края на леглото и крачейки се провикна, за да спре този дразнещ шум. Може би нещо се беше случило. Живееше в специален жилищен комплекс, който бе защитен от охрана. Отделно имаше и лични охранители, които да го пазят. Британското правителство беше изискало тези мерки, защото нямаха намерение да губят свой гражданин по тези далечни места. Влиятелните му приятели го предпазваха от враговете. Колко дълго щеше да продължи всичко това? Надяваше се достатъчно дълго.
Най-накрая стигна до вратата. Отвори я рязко и с типичното си сериозно изражение на лицето изгледа непознатата отвън. Коя беше тя? И какво искаше от него? Всъщност как бе стигнала дотук без да я хванат?
- Добър вечер! - поздрави той с типичния си британски акцент, който понякога правеше руския му да звучи комично. - Не очаквах гости по това време, затова се извинявам за неподходящия си вид. С какво мога да бъда полезен?
Хората го търсеха, защото имаха нужда от него. Ако съдеше по вида на младата жена пред дома му предполагаше защо е тук. Нещо се беше случило. Виждаше го. Бе изписано на лицето й. И нямаше търпение да разбере какво се беше случило. Защото никой не идваше при него, заради красивите му сини очи и всъщност не го очакваше. Отдавна бе загубил човешкия си облик в очите на хората.

[Elena Azarov.]

Сърцето й биеше лудо. Не знаеше какво се случва , живота й се бе преобърнал на още 360 градуса и сега не знаеше къде отива и къде ще стигне. Стоеше пред единиственият, човек, който смяташе че може да й помогне. Но как щеше да го накара да й помогне? Щеше ли да откаже? Страхуваше се да остане и минута повече навън, ала стоеше пред него трепереща. Беше си спечелил достатъчно добра репутация, и тя му вярваше, без да има основателна причина за това.
-Имам нужда от помощта Ви. Сведетел съм на убийство. Трябва да ми помогнете, моля Ви.-гласът й звучеше чужд и далечен. Трепереше на моменти и всякаш не бе сигурна, че изрича тези думи.
Приближи се плахо и застана лице в лице с него. Бе по-ниска от него. Облечена с пижамата си, която все още носеше кръвта на приятелката й, тя искаше само помощ. Не знаеше какво да каже и направи, само се надяваше той да се съгласи.
-Може ли да вляза? Знам , че е късно и вероятно искате да си починете, но Ви моля.
Всичко се размиваше пред очите й. Очите й ту се пълнеха със сълзи, ту оставаха сухи. Не спираше да мисли за приятелката си. Затвори очи за миг и всичко се върна. Начина, по който той я наръгваше. Как Елена не можеше да помръдне,за да й помогне. Бе изпаднала в шок. Стоеше трепереща и безучастна. Чувстваше се виновна, всякаш я бе предала. Първо дядо й, а сега й приятелката й. Живота й я сриваше, като лавина. Изгубена в болката си, тя не знаеше какво да направи, как да пордължи. Преди да успее да реагира, усети как краката й изтръпнаха, а тялото й се понесе бързо към земята. Последното нещо, което помнеше преди да изгуби съзнание бе, как нечии ръце я уловиха, и я спасиха от фатално падане на твърдата земя.

[Sponsored content]