You're my downfall, you're my muse My worst distraction, my rhythm and blues

[Sophia Belova]

Имаше още едно нещо, което трябваше да направи. Трябваше да приключи нещо, което беше приключило отдавна. В ръката и се намираше нещо, за което тя не искаше дори да си помисля, но така се бяха стекли обстоятелствата. Живота никога не те питаше какво искаш. Документите за развод с Михаил. Днес щеше да го види за първи път от две години. Щеше да види красивите му умислени очи, щеше да чуе саркастичните му и хапливи отговори, дори те и липсваха. Всичко в него и липсваше, дори лошите неща в него. Ако имаше вълшебна пръчка с едно желание, то щеше да я използва само и единствено, за да оправи нещата между тях.
Не биваше той да узнава, че това я засяга. Нямаше да му позволи да види, че може да я нарани. София предизвикателно вирна брадичка, сякаш, за да вдъхне кураж на себе си, да убеди себе си, че може да се справи, дъждът започна да се стича по лицето и шията й. Вървя с изправен гръб и рамене и сурово изражение. Вече никога нямаше да му позволи да я види слаба. Сега щеше да види другата София. Ледената, устремената и безскруполната. Нали я искаше такава? Силна. Щеше да сбъдне желанието му. Щеше да бъде силна за него. Въпреки че, не беше лесно. Знаейки къде отива и какво предстоеше ураган от емоции бушуваше в нея, беше трудно да ги сдържа, но щеше да стисне зъби и да приключи с това веднъж завинаги.
Предпочете първо да провери в офиса. Стигна до мястото, а отпред стояха Константин и Валера. Зарадва се да ги види, а на техните лица се изписа изненадана гримаса.
- Здравейте момчета, трябва да говоря с Михаил.
- Влизай, вътре е.
За момент помисли, че няма да я пуснат да влезе, но щом получи разрешение прекрачи прага и се отправи към офиса на Михаил. Въобще не се беше променил.
- Здравей, Михаил. Отдавна не сме се виждали - София отправи поглед към него, а на лицето и имаше дискретна усмивка.

[М. Белов]

Студът беше сковал Москва. Зимата беше тежка, една от най-тежките за последните години. Вятърът брулеше дърветата, а снегът не спираше да вали. Денят беше мрачен, точно колко и Михаил Белов, тормозен от поредния си махмурлук. Цяла вечер беше пил в офиса си и това си личеше. Полупразна бутилка уиски се търкаляше на бюрото, на земята имаше парчета от счупена чаша, а захвърления в ъгъла сутиен, напомняше за курвата, която беше прекарала нощта с известния мафиот. Или по-скоро се беше опитала. Беше прекалено разговорлива, нещо което не Михаил не му допадна. А любопитството й беше нещото, което накара Белов да я изхвърли по не много любезен начин. Дори май й беше ударил шамар. Не беше сигурен за това. Но Константин твърдеше това. Сводника й бил звънял да се оплаква. Михаил не можеше да разбере какво го засягаше това. И беше попитал Костантин в прав текст, но не получи друг отговор освен свиване на рамене, преди приятелят му да излезе навън, за да бъде сигурен, че никой няма да притеснява шефа му, докато е в раздразнено настроение. Или поне Белов си мислеше така, докато вратата не се отвори. Той вдигна поглед готов да се разкрещи, но думите му заседнаха в гърлото като видя кой стои на вратата. София. Сигурно сънуваше. Нямаше как тя да бъде тук. Тя трябваше да е далеч, нали така. Сигурно сънуваше. Пак беше изпаднал в пиянски унес. Нямаше как да е тук, но думите му подсказаха че тя не е привидения.
- София. - каза след цяла вечност той, стараейки се думите му да звучат студено и отчуждено. - Какво искаш? Защо си тук? - попита той повишавайки тон. Пред очите му преминаха множеството им общи моменти, но той веднага ги отпрати. Какъв смисъл имаше да мисли за времената, в които са били щастливи. нали сега не бяха. А и сънищата му бяха достатъчно ясни и без насърчение.

[Sophia Belova]

Хиляди спомени с Михаил минаваха пред очите и като на лента, както когато умираш. Но тя отдавна беше умряла, беше умряла когато напусна Миша. Въпреки че, сълзите, които се бореха да я повалят, казваха друго. Надали някой беше изпитвал по-силни чувства от любовта и към Михаил. Дискретно обходи стаята с поглед. Миришеше на бъчва. Имаше стъклени парченца, явно от някоя чаша. Имаше и сутиен захвърлен в ъгъла. Значи беше прибегнал до проститутки. До най-долното нещо на света. До нещото, в което щяха да превърнат и жена му за малко. До нещото, което развали брака им. Имаше тъмни кръгове под очите, а лицето му беше изпито. Не можеше да понася да го вижда такъв. Той не заслужаваше това. Не. За всичко това беше виновна тя. Идваше и да вика, да плаче, но не можеше да си го позволи.
Болката не беше само физическа — тя би я изтърпяла. Не можеше да понесе другата — отлаганата, забавяната, отхвърляната, потиснатата болка. Още не, не тук, не когато е пред него.Трябваше де изтърпи. Щеше да се справи. Трябваше. Тя не го заслужаваше. С нея щеше да е още по-нещастен. Личеше си по изражението му когато я видя. Той вече я мразеше. Вече нямаше надежда за тях. Точно да това трябваше да приключи с това. Трябваше да приключи по най-бързия начин и да се махне от тук. Ако не го направеше скоро имаше опасност да рухне пред него. Краката и не я държаха, но тя стисна зъби и вирна брадичката си. С бавна уверена походка тя се приближи до бюрото му и постави папката пред него.
- Дойдох да приключим този фарс. Подпиши документите и си тръгвам.
Гласът и беше суров и студен, но отвътре изгаряше. Прехапа устните си до болка. Не, не можеше да се поддаде на желанието да се хвърли в топлата му прегръдка, да се разплаче, да му разкаже всичко. Да му разкаже какви ужасни неща беше преживяла. Колко и липсваше. Не можеше да си го позволи. Тя впери поглед в обърканият му поглед и зачака да види реакцията му.

[М. Белов]

Михаил погледна вежда и погледна София озадачено, но въпреки това се пресегна към папката и я отвори. Погледа му се плъзна по документите намиращи се вътре. Трябваха му няколко секунди, за да разбере за какво се отнасят. София Белова искаше развод! След всичките тези години, тя искаше да сложи край на брака им. След всичко, което бяха преживели заедно. Тя искаше да предаде любовта им, или по-скоро само неговата любов, защото той беше сигурен, че тя не изпитва вече нищо - доказателство беше празната къща, в която дори и той вече не се прибираше. И въпреки това Михаил не можеше да повярва на очите си и макар че току що го беше прочел, се върна отново и прочете документа още веднъж, а после още веднъж. Да нямаше грешка. Това бяха документи за развод. Погледът му се вдигна бавно и се спря на София. Беше побеснял, но си наложи да запази спокойствие. Преброи на ум до 10, но не беше достатъчно, затова го направи отново и след това още един път, преди да проговори.
- Развод? - каза той със смразяващо тих глас и се изправи, преди да закрещи - Развод? Имаш наглостта да се върнеш след две години и да искаш развод? - Яростта му прозираше във всяко едно действие, във всяка една дума, във всяко едно пламъче в очите му.  Той бавно пресегна към папката , повдигна я и я запрати по нея. - Говори! Защо мълчиш? Казвай каквото имаш да казваш! - беше сигурен, че момчетата отвън го бяха чули и всеки момент можеха да влязат в опит да се намесят, но на Михаил не му пукаше. всъщност дори щеше да бъде щастлив, ако някой дойдеше да се намеси, защото щеше да може да излее яростта си върху него.

[Sophia Belova]

София се опита да отгатне емоциите на Михаил докато преглеждаше папката, но без успех. Той съсредоточено анализираше думите, които бяха написани там. Доста време се взираше в папката с недоумяващ поглед. Ледени тръпки побиваха тялото на София. Какво си мислеше тя наистина? Да се появява от нищото с документи за развод. Но той сигурно го искаше. Искаше да се отърве от нея веднъж и завинаги. Сигурно я мразеше повече и от Дмитрий. Всеки момент очакваше да хване химикалката, да подпише и да я изхвърли заедно с документите.
Той вдигна поглед към нея. Беше ядосан. Взираше се в нея в продължение на една минути, а на нея и се стори като цяла вечност. Защо не можеше земята да се отвори и да я погълне в този момент? Последвалият въпрос вледени кръвта на София. Беше бесен. Михаил се изправи и започна да крещи. Софи се стресна, не я беше страх, но не очакваше такава реакция от него. Той захвърли папката срещу нея и тя се озова в краката и. Седеше и го наблюдаваше без да знае как да реагира. Все едно си беше глътнала езика. Не знаеше какво да каже, а и какво можеше да каже. Той беше прав. Или не беше? Дали още я обичаше? Сигурно я обичаше щом толкова се ядоса. Щеше за малко неволно да си позволи да се усмихне. Той все още я обичаше.
- Не се прави, че не го искаш. Нали това искаше, да се отървеш от теглото си. Единственото, което правя е да се опитвам да ти угодя.
Тя му се тросна и впери поглед в него. Дано това съществуване между живота и смъртта, надвиснало над странна пропаст, да продължи, докато един ден изрече думи, които отново да са истина. Дано някои ден кожата, ръцете, очите и устните му да могат отново да заличат паметта и и тя да се прероди или най-сетне умре, за да изрече като нови старите думи, които сега и звучат като предателство и лъжа. Дано да има – да има, да имат – достатъчно време за това да се превърне в истина.

[М. Белов]

Думите на София се врязваха в мозъка му. Тя изкарваше него виновен. Него! Каква наглост. Тя беше тази, която си тръгна. Той нямаше да я пусне. Не искаше да я пусне. Ако зависеше от него тя все още ще да бъде негова. Но не. Тя избяга. Тя се предаде. А той я обичаше. Толкова много я обичаше. Но никога нямаше да го признае. Не можеше. Знаеше, че е виновен за случилото се с Дмитрий, знаеше, че се беше държал ужасно с нея всичките тези години, но все пак имаха щастливи моменти, макар и редки. Още се обичаха, нали? Не, тя не го обичаше. Погледът му се плъзна по тялото й надолу, надолу, докто достигна до папката в краката й, която го върна в настоящето.
- Кой е? - изкрещя той. - Кой е? Има някой и всичко е заради него нали? Иначе нямаше да дойдеш за да искаш развод. - гласът му трепереше от гняв и не можеше да го прикрие, а и не искаше.
Отвън се чу шум. Явно момчетата все пак бяха решили да се намесят. Погледът на Белов се отмести от жена му към вратата, която се открехна и на нея се появи Константин.
- Напусни. - изкрещя Михаил, но Холмогоров погледна към София сякаш проверяваше дали тя е добре. Това ядоса още повече Белов. - Казах да напуснеш веднага! Излез преди да съм ти разбил муцуната.
Врата се хлопна тихо и Михаил отново насочи вниманието си към София.
- Слушам. Кажи ми кой е, за да му светя маслото. - каза той със значително по-нисък тон, но заплашителните нотки не бяха напуснали гласа му.

[Sophia Belova]

Михаил беше истинска фурия. Не спираше за миг да крещи и да кръстосва стаята. Напълно беше изгубил ума си. Алкохолът го водеше към бавна и мъчителна смърт и сърцето на София се свиваше при тази мисъл. Но нима можеше да се върне при него след всичко? Надали. След Дмитрий той се държеше ужасно с нея, а след бягството и, ако се върнеше сигурно щеше да я заключи в някое мазе. Михаил сипеше обиди и заплахи без да се съобразява. Думите му обидиха София и я разгневиха.
- Друг?! На мен ли ще ми държиш сметка?! Точно ти господина с дежурната проститутка. - каза тя ядосано, посочвайки въргалящият се сутиен.- Нямаш право да говориш и да обвиняваш след като нямаш бегла представа къде бях и какво ми е случи през тези две години! Нямаш правото да се преструваш на предаден. Не го правя заради някой друг. Правя го заради себе си.
Разговорът им беше прекъснат от Константин, който беше набързо отпратен с куп заплахи и викове от страна на Михаил. Беше обезумял.
- Искам да приключа един фарс, които продължава вече прекалено дълго. Ти това любов ли го наричаше? Брак ли го наричаш?! - София също крещеше и не и пукаше кой щеше да я чуе. Тя вече не мълчеше на никого, дори на Михаил. Той не и остави друг избор.
- Искаш да знаеш къде бях ли?! Искаш ли да знаеш, че заради теб, така наречената ти жена се превърна в убийца?!
Когато осъзна какво беше казала туко-що замлъкна и дъхът и секна за момент. В яростта си беше казала много неща, които само след мига беше сигурна, че ще съжелява.

[М. Белов]

Колкото и да искаше Михаил не можа да спре смехът си, който избухна с пълна сила при последните думи на София. Явно алкохолът от предишната вечер все пак си казваше думата, след като му се причуваха такива абсурдни неща. София убийца! Това беше абсурдно. Смехът на Белов започна да достига истерични висоти и той се преви на две. Ръката му се стрелна и притисна корема му, а съвсем скоро ор очите му потекоха сълзи.
- Ти си убила някого? - каза той през смях, докато бършеше сълзите си. - Кой? Мравчицата, която лазеше по масата ли? Или комар, който ти е пречел да спиш.
София явно беше полудяла, след като смяташе, че може да го излъже така. че кого се опитваше да заблуди. Тя не можеше да вдигне ръка на никого. Тя търпя Михаил да се държи с нея като нищожество, без дори да направи плах опит да се защити. Той не познаваше никой по-безхарактерен от нея. Всъщност не, безхарактерен не беше правилната дума. Тя си имаше характер - на мил и доверчив човек. И точно с това го беше привлякла преди толкова много години. Точно заради това още я обичаше. Не, това беше лъжа. Той вече не я обичаше. Любовта беше спомен, не беше истинска. След няколко минути София щеше да напусне офиса му и той отново щеше да се отдаде на забавления, щеше да забрави за нея, както беше забравил през тези години. Нямаше да мине нито една мисъл за нея през главата му. Поне до следващия сън, в който тя щеше да се появи, за да го измъчва.

[Sophia Belova]

Михаил започна да се смее истерично, което предизвика подозрителният поглед на София. Той май наистина беше загубил разсъдъка си. В единия момент блъскаше и викаше после се смееше истерично. Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Защо точно когато си мислеше, че нещата започват да се нареждат, изникваха други проблеми? Защо Михаил трябваше да се превръща в чудовище. Защо изобщо всичко от това трябваше да се случи? Какви толкова големи грехове изплащаше така и не можеше да разбере.
- Смешно ли ти е, Михаил? - тя прехапа устни от гняв и отново се обърна към него: - А беше ли ти смешно когато някои от хората ти не се върнаха от малката ти мисия за моето преследване? Какво се случи с тях знаеш ли? Мравката или комара ги ухапаха, а?
Ръцете и трепереха от гняв. Не си беше и помисляла, че някога щеше да се държи така с него. Човека, който преди и даваше сили да живее, да съществува. Заради, който обърна света, за да може да събере необходимите сили да отмъсти на враговете му за всичко. Тя се наведе и взе папката от земята като я тросна върху бюрото му.
- Подписвай документите и да приключваме. Обещавам ти, че никога повече няма да видиш. Трябва ми само скапания ти подпис.
София цедеше ледените си думи през зъби. Нямаше да и позволи да и се надсмива отново. Нямаше да и позволи да продължава да се държи като парцал с нея. Беше търпяла достатъчно. Не мислеше и сега да търпи налудничевите му изблици. Той вече нямаше влас над нея. Нямаше право да се отнася така с нея. Тя не му беше направила нищо. Той беше човекът, който я беше изоставил първи. Той беше този, който и беше обърнал гръб.

[М. Белов]

Думите на София се врязаха в мозъка на Михаил. Момчетата, които той беше пратил по петите й и които така и не се бяха завърнали. Неговите братя. Всеки един от групировката му беше като брат, макар и в последно време да не го показваше достатъчно, даже никак. Все пак той носеше отговорност за тях. Беше ги пратил на една видимо леко мисия, която се беше оказала самоубийствена за тях. Всички бяха решили, че те се бяха натъкнали на някоя ловна хайка на Дженовезе или Николаеви, но очевидно госпожа Белова имаше по-добра идея какво е е случило с тях. Михаил отвори уста да й поиска обяснение, когато папката, която той беше изхвърлил отново се появи на бюрото му. Яростта отново избухна в него и той скочи на крака, избутвайки назад стола си. С едно бързо движение вече беше срещу нея, а ръцете му се пресегнаха към шията . Той сякаш не контролираше тялото си. Не искаше да й причинява болка, но не можеше да направи нищо. Ръцете му сякаш сами се сключиха около малката й и нежна шия и я повдигнаха от пода.
- Майната им на документите. Кажи какво стана с момчетата. Какво им направи? - просъска той срещу лицето й, а ръцете му сигурно затягаха хватката. След секунди щеше да съжалява за действията си, но точно в този момент желаеше само да й причини болка. Да я накаже за безсмислената смърт на братята му. Да я накаже за всичко, което му беше причинила.

[Sophia Belova]

Всичко се случи на един дъх. Сякаш на сън. Знаеше си, че не трябваше да си отваря устата. Беше казала прекалено много неща, които въобще не трябваха да излизат от устата и. Това винаги беше нейният най-голям враг. Голямата и уста, когато се ядосаше почваше да бръщолеви каквото и падне. Но сега нямаше време да мисли за това, защото Михаил напълно обезумя и с едно рязко движение беше пред нея и ръцете му се спускаха към шията и. Опитваше се да я удуши. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше да го повярва. Наистина се опитваше да я убие.
Не беше достатъчно силна, за да се измъкне от хватката му, но беше научила някой трикове, който де надяваше да и бъдат полезни в тази ситуация. Ако ли не беше свършено с нея, защото озлобеният Белов затягаше хватката си. Тя успя да го изрита в корема достатъчно силно, че да се превие и да я пусне. София си пое дълбоко въздух и каза тихо, но изпълнено със злоба.
- Ти си станал по-голямо чудовище дори и от Дмитрий. Много ще си паснете. Трябва да отидеш да му предложиш съдружие може би.
София изсъска думите си набързо и използва момента, в който Миша все още се възстановяваше от удара, за да излезе по възможно най-бързия начин от офиса му и да се запъти към изхода на сградата със забързани крачки. Вече нямаше и следа от нейния Михаил. Всяка нейна последна надежда беше умряла в този офис. Все още си мислеше, че имаше някаква надежда да заживеят отново щастливо, но сега разбра колко се беше залъгвала. Въпреки че и той имаше право. Нямаше право да убива онези мъже, но какъв друг избор и оставяше той. Беше я затворил в един негов малък частен Ад и не я пускаше да си отиде. Това беше единственият изход. Тогава нямаше друг избор.

[М. Белов]

Ударът, който София му нанесе, предизвика вълна от болка и накара Михаил да се превие на две, отпускайки хватката си, което й даде възможност да се измъкне от него, но думите й предизвикаха по-голяма болка. Тя го сравняваше с Дмитрий. Тя му каза, че е по-голямо чудовище от Дмиитрий. Той не заслужаваше това. Вярно беше се държал като идиот, а и най-вероятно продължаваше, но тя беше тази, която го предизвикваше. Тя беше тази, която изкарваше най-лошото в него. Тя го караше да се държи като пълен хлапак и да действа необмислено, заслепен от ярост.
На забавен каданс я наблюдаваше как напуска кабинета му и захлопва вратата. Тръгваше си. Отново. За пореден път. Той седя и наблюдава затворената врата около минута, след което погледът му попадна на папката с документите за развод. Без дори и да помисли той пресегна към нея и извади омразният лист. С цялата ярост, на която беше способен, накъса проклетия документ на малки парченца, след което ги събра в шепата си и излетя от офиса. Отвън Константин и Фил го гледаха като обезумели, но той само профуча покрай тях, без да им даде възможност да го спрат. Трябваха му няколко минути, за да изскочи от сградата, където за негово щастие София седеше и чакаше за нещо. С няколко големи крачки се доближи до нея. Погледът му попадна върху следите по врата й, точно където се бяха впивали ръцете му. Почувства се отвратен от себе си. Отвратен от факта, че й беше причинил болка. Това му помогна да се отрезви и да използва цялата си останала воля да овладее гнева си.
- Не. Отговорът ми е не. Няма да ти дам развод. - каза той с ледено студен глас и хвърли парченцата от документите в краката й. Ледено студеният вятър ги пое и разпиля из цялата улица, но той не им обърна внимание. Стоеше и се взираше в очите й няколко мъчителни минути, след което се завъртя на токовете си и се прибра в сградата.

[Sophia Belova]

София седеше с каменно изражение и чакаше таксито си. Защо продължаваше да седи пред сградата не можеше да си обясни. Сърцето и се беше свило от болка. Михаил и беше причинил по-голяма психическа травма , отколкото физическа. Беше сигурна, че има сини очертания около врата си, затова вдигна яката си по-нагоре. Константин и Валера и говореха нещо, но то не стигаше до съзнанието и. Тя се взираше с празен поглед в белезите на китките и, оставени от железните белезници, с който Дмитрий я беше оковал. Сега и най-големият и враг и най-близкото и същество на земята бяха оставили своите белези върху нея за спомен. Не можеше да го преглътне. Не искаше да проумее какво се беше случило вътре. Толкова ли я мразеше, че искаше да я види мъртва.
До болка познатият глас я изтръгна от мислите и. Нямаше да и даде развод. Тогава какво искаше от нея? Нали искаше да я види умряла? Защо тогава искаше да остане женен за нея?
Софи се вгледа в малките парченца, които се носеха около нея. Така си представи и живота си. Разкъсан и разпилян, вятърът на суровия живот влачеше останалите парченца наоколо като лека по-лека ги унищожаваше и не и оставаше нищо.
Белова тръгна след него, вече не можеше да сдържа сълзите си, които напираха да я издадат още преди да дойде тук. Малки кристалчета се търкулнаха по страните и. Тя успя да го настигне чак когато беше влезнал в сградата.
- Михаил. Почакай.
Той спря за момент и тя се приближи до него.
- Като няма да ми дадеш развод, тогава какво искаш от мен? Ако искаш и ти ме заключи в някое мазе?

[М. Белов]

Думите й го накараха да спре и да се обърне към нея. Не очакваше да се върне. Смяташе, че е бил достатъчно груб с нея, за да я накара да си отиде завинаги. Не, той не искаше това. Искаше да я до себе си, но в същото време нейната близост го нараняваше. Превръщаше го в чудовище.
Той наблюдава как сълзите й се спускат по страните й и нещо в него се пречупи. Не понасяше да я гледа разплакана, особено когато той е причината за сълзите й. И този път отново го обзе гняв, но този път той беше насочен към него самия. Гняв, породен от факта, че я беше принудил да плаче. Без много да мисли, той я сграбчи и я притисна към стената, опирайки тялото си в нейното, парализирайки движенията й.
- Какво искам ли? Искам старата София, а не..този парцал, в който си се превърнала. - каза той и я погледна в очите. - Мислиш, че не знам ли. Мислиш, че не съм  те следил? Знам всяко твое действие, знам с кого се срещаш. Знам всичко. - прошепна срещу нея, а устните му бяха на сантиметри от нейните. Той сведе поглед към тях и се замисли колко меки щяха да бъдат, заради сълзите. Колко много време си беше мечтал за тези устни. Беше си представял как ги целува, как те шепнат нежни слова, а не злостта, която тя изля върху него. Мечтаеше само за една целувка. Една единствена. Тя нямаше да промени нищо, нали. Той вдигна поглед към очите, но не можа да разгадае какво си мислеше, а и не се интересуваше. Просто продължи да се взира в тях, докато бавно се приближаваше и устните им най-накрая се сляха в жадна целувка.

[Sophia Belova]

В очите на Михаил имаше израз, които тя не можеше да разпознае. Само тя би се върнала разплакана при човек, който туко-що се беше опитал да я удуши. Ето това и причиняваше той. Убиваше я всяка изминала секунда само, за да може да възкръсне и да се върне отново при него. Каквото и да и направеше тя никога нямаше да спре да го обича. Той винаги щеше да си остане нейният Миша. Винаги щеше да си го спомня такъв какъвто беше преди, макар че вече нямаше и следа от него.
Тя се опитваше да спре да плаче, но без успех. Прекалено дълго беше сдържала болката си. Прекалено дълго беше държала гарда си изправен. Защо и действаше така? Защо пред него не можеше да бъде суровата и гадна кучка, която беше две години под ред. Щом го видеше и нещо в нея рухваше. Мислеше си, че ще успее, че е минало, бяха минали две години, но уви това никога нямаше да се промени.
Първоначално когато Михаил я опря в стената почувства страх, но когато усети тялото му близо до нейното всичките и мисли се изнизаха от умът и. Как искаше да впие устни в него, да го прегърне и да знае, че всичко щеше да бъде наред. Когато чу думите му ледени тръпки я побиха. Какво точно имаше предвид под следил. Наистина ли знаеше всичко, което се беше случило? В главата и се заформи буря от мисли. Нямаше как. Нямаше как да знае, че е в Мексико.
 Опита се да проговори, но в същия миг целувката му я задуши. Обзе я томително безумство: радост, уплаха, възторг и опиянение, желание да се предаде във властта на тези силни ръце и настойчиви жадни устни, да се остави на съдбата си, която стремително я носеше нанякъде. Тя отдели устните си от неговите с мъка и подпря леко челото си на неговото като прошепна тихо през сълзи:
- И аз искам стария Миша. Но те си отидоха. Няма ги вече. Убиха ги преди много години. Дълбоко погребани са.

[Sponsored content]